Вглеждане в себе си. Ровичкане из чекмеджетата на душата. Из прашните досиета, запокитени в библиотеката на спомените...

Вечерта на детството. Спомням си как залязваше слънцето в едно село на края на света преди много-много години. Седяхме на горещия асфалт, препречили пътя. Бавно, много бавно жегата отстъпваше на вечерта, а в притъмнелите треви крещяха жаби и щурци. Миришеше на билки. После небето се пълнеше с такива звезди, каквито никога повече не видях. Дори и на морето.

Щрихи, тогава неосъзнати между вицовете, разказите за училище и уловените погледи на момчетата. Когато се стъмнеше съвсем, единственото ни занимание беше триенето на два кремъка един в друг. Излизаха искри – червени и сини.

Странно нещо е човекът. Мисли непрекъснато за утре, после и някога. А когато му докривее, отваря чекмеджетата и остава изненадан от нещата, които е запокитил вътре. Ако можеше да осъзнае, че с всяко мигване на очите праща ново четиво в библиотеката на душата, сигурно щеше да е по-благодарен на настоящето. Но няма оправия с това.

Странно нещо е, да - винаги - утре, после, преди седмица или година... Много рядко има днес и сега, поне при мен се улавям, че е така... всъщност няма мисъл за това - сигурно това са "мигванията" :)
Поздрави!

странно нещо е човешкото съзнание... и може би по-често трябва да отваряме "чекмеджетата на душата"...
Знаеш ли - умееш да пренасяш :) и не мисля, че е било чак преди толкова "много-много" години :)))
Поздрав!

Има, има :))

кажи нещо по-конкретно :)?

Mисля, че 3 казва, че има оправия
относно благодарността към настоящето.