Дъжд, черни локви, гаден вятър, студ. Животът се изостря. Отново и още по-безмилостно.

Всяка мисъл е лабиринт. Тръгва нанякъде, криволичи и спира. Следващата не я повтаря. А почти винаги я опровергава.

Всяко чувство е каша. Всяко следващо я забърква още повече. Вина и обида. Страх. Безпомощност. Гърчеща се от неразбиране обич.

Чудовище или чудовище, това е въпросът!

Когато се опитваш да си човек, се превръщаш в чудовище.

Когато преди да си помислил какво искаш ти, знаеш какво искат хората около теб. Или поне най-близките. Когато преди да се притесниш за себе си, го правиш за тях. Когато преди да се зарадваш на нещо свое, се чувстваш спокоен от тяхната радост. Когато не се вглеждаш в нуждите на своята душа, когато не се тревожиш от реципрочността на жестовете. Когато ги приемаш такива каквито са. Защото ги обичаш и знаеш, че не можеш без тях.

Тогава тихо и безкрайно неусетно се превръщаш в чудовище. За себе си и за тях.

За себе си във всеки миг, когато се лишаваш заради тях. Понякога лишаваш принципите си, понякога спокойствието си, понякога времето, името, сърцето или дори щастието си.

За тях във всеки миг, когато нуждите на твоя разум и на твоето сърце излязат на преден план. Когато твоите страхове са по-големи от техните. Когато изпитанието пред теб е по-страшно от тяхното. И когато другите няма как да го разберат. Защото не са свикнали да е така. Тогава ти си чудовище.

Чудовище или чудовище, това е въпросът!

А колко по-лесно би било да приклекнеш на страта като чудовище. Истинско, първично, егоцентрично. Да знаеш какво искаш ти и това да е единственият ти ориентир. Тогава всеки малък жест към другите ще те прави човек. В техните очи. И никога няма да ги караш да се чувстват излъгани, защото ще ги даряваш с изненадващо щастие.