Още едно любимо стихотворение от любим поет, за което
кой знае защо се сетих в тази
мрачна преддъждовна
сутрин.
НОЩНО НЕБЕ
"Поетът навярно е съществото, лишено от телесни предели."
Висенте Алейсандре
Ето как те познавам, ето как се разкрива
твоят мрак, цял във рани от блясък,
твоят мрак,
завъртян над главата ми, слята с тревите,
над очите ми, слепи от взиране,
побелели от чакане - двете късчета лед,
през които те гледам. Над душата ми
ти се скланяш с лице без черти и оставяш
в нея своята сянка - по пътеките нощни да
бродя,
между черните храсти, с глава натежала.
На хълма
под сребристия купол живее човек,
мой приятел
с бавен поглед и широко прозрачно чело.
Веднъж:
аз му казах, Човече,
зад челото ти формули виждам да плават
сред огнени вихри
с лъкатушни движения, виждам чертежи
да разцепват пространствата, виждам
числа маршируващи, зад които разтваря
своите змийски очи неизбродното минало.
Ти си двоен
и все пак единен; ликуващи звездни недра
ти прецеждаш във призрачна тъкан от
цифри;
ти поглъщаш галактики,
а после описваш окръжности; ти си странно
творение,
о, човече, магьоснико,
самотнико нощен на хълма
о, гълтачо на огън.
С него дълго говорехме
край сребристия купол за делата световни.
Думи протяжни, лениви, пълзящи
пипнешком сред нощта аз изричах;
той отвръщаше
със слова в строен ред, светли, строги,
отчетливи, бодри,
зад които пулсираше мракът огромен
и горяха зениците негови.
Аз си тръгвах
по пътеката моя, между черните храсти.
Беше друг моят път, бяха други нещата,
прошепвани
на ухото ми вслушано. Вятърът
ме разсейваше с порив игрив между листите
и с тревите косите ми смесваше.
Върху склона
студенееше моето тяло сред скали
и сред корени
на лилави цветя с обли чашки, които повтаряха
на смълчания час, на спокойните хълми
извивките.
В мен се взираха
световете далечни и сегашния миг
разраняваха с минало.
Бяха други нещата, а може би същите.
Бе душата ми синор и небето прецеждаше
в звуци.
Как небето кърви, тъмна майко, как бликат
звездите ти
и душата пронизват! Разтвори своя мрак;
от безкрайно далеч нека чуя как ехото идва
от първия ден и се смесва с ветреца в тревите.
Аз отдавна те гледам ведно с вледенените
капки роса
по цветята лилави. Ти се скланяш над мене
с лице без черти
и оставяш в душата ми рани от блясък.
МИГЛЕНА НИКОЛЧИНА
"Научи се да мисли чувството и тъй изстина.
Бе страстна мисълта и изгоря.
Чета пейзажите, разхождам се сред думи
и ме прегръща
най-апатичният от всички принцове."
Blagodaria :)
