Или за бездумието на емоциите. За онези пролетни вечери като тази, които щрихират възторга от живота. За онова странно време между деня и нощта. За безсловесната убеденост, че сред подбутващите се случки на реалността има друг живот. За неясните намеци на душата. За тишината. И осмислянето на самотата.

 

Тогава нелогичната нежност извира отвсякъде. Ненадейно. И обезоръжава остротата на ъглите, притъпява ръбовете. Изостря усещанията. Неразбираеми и безформени като нея. Пихтиеста маса от нишки. Мислите хвърчат, подръпват ги и изригват в нежност.

 

Нежен е димът на цигарата. Отвореният прозорец. Глътката вино. Студената вълна на морето. Лилавата стая. Болката. Напъпилият люляк пред блока...

 

Водят нанякъде и неведомите им пътища окръглят душата. Достатъчно, за да бъде щастлива.

това странно време между деня и нощта, за странната чувствителност, между самотата и пълнотата с нежност, за чувството, че си тук и някъде другаде, за усещането, че не знаеш защо и за чувството, че знаеш всичко, за онова извиране на нежност, която трябва да напълни самотността, за да можеш да се зарееш в синьото на морето, в тъмното на небето, да усетиш аромата на цветята...една странна нежност се явява и при мен - и все се питам дали е леко тъжна или това е от самотата...
целувки и слънчево настроение, зверче!

И аз понякога се чувствам така, това са едни от най-хубавите ми вечери:-)

***
Защо ли вечно тъга
разхожда се с букви огромни
и размазва с горчива сълза
редовете уж най-любовни?

Защо ли когато лампата гасне
и чувам дъжда по стъклото,
тъгата скача от масата
и бързо се мушва в леглото?

Дойдох, водях и не можах да си тръгна . .