Прочетен: 3213 Коментари: 13 Гласове:
Последна промяна: 01.05.2007 23:50
Аз съм от тези софиянци, които нямат почти никаква роднинска връзка с останалата част на България. Почти, защото в едно затънтено селце около границата със Сърбия има къща, строена от прадядо ми, където са ме водили през една от ваканциите ми преди доста време и която вече е изцяло необитаема. Като дете лятото ми минаваше пред блока на баба ми в безкрайно тупане на топка с едно-две деца, останали под панелния пек като мен. И като всички останали деца, израснали по големите градове без никакъв излаз на село.
Сега, когато излизам в малкото почивни дни от София, обикновено е по хотели и курорти. Различно е от ежедневието, харесва ми да сменям живота си тук с онзи там, най-вече, защото съм с приятели, но цивилизацията отново е сложила тежкия си печат върху всичко. От лъскавите коли до претъпканите заведения и чалгата.
Тази дълга интродукция беше, само защото през почивните дни съдбата (под формата на десетина познати) ме отведе в едно село в Северна България. И защото видях един друг живот, който едновременно ме озадачи, очарова и стресна. И защото осъзнавам, че може би е срамно да не го познавам, да не подозирам, че съществува, вперена в късите разстояния между дома и работата, между днес и утре, между компютъра и телевизора.
За много хора вероятно това е познато.
Още първата сутрин се опитах да си купя вестници. "Ето ги", гордо ми отговори продавачката в бакалията, която единствена държи правата върху медийния пазар в селото. Отивам към посоченото място - вестници много и всякакви. Най-ранният ежедневник беше от средата на април. Не си го взех, но се замислих за всички "велики" неща, които се изписват, изговарят и анализират с единстената цел да стигнат и до "баба на село". Баба на село на чете вестници и това ни най-малко не й пречи.
Сигурно за мнозина няма да е изненада и това, но на мен не ми се случва всеки ден да пия кафе в единственото кафе на площада и да мине мургава селянка с кутия бомбони, да каже "Вземете си за Бог да прости" и да се впусне в дълъг разказ за живота и семейството на починала тези дни млада жена. Малко по-късно през площада пък се задават мъжа и жена, които водят с въже едно прасе. То се спира отвреме-навреме, мъжът го налага с една пръчка, жената го бута с пълна сила, прасето квичи, тръгва, когато поиска и това се повтаря поне три пъти. На никой в селото случката не прави впечатление. Сигурно аз бях по-голямата атракция, защото извадих телефона си, за да снимам.
А селската кръчма - няколко железни маси и столове, изнесени небрежно под няколко големи бора и загорели или просто мургави брадясали мъже пият от сутрин до вечер. Говорят едновременно неразбираемо и нечленоразделно и чак по тъмно си тръгват към къщите с несигурни походки. Нищо общо със скалъпените кафенета и кръчми по кварталите и в блоковете. Няма как да се обясни, трябва да се усети.
А иначе въпреки мизерията и простата, тези хора са намерили начин да се радват на живота и да търсят красивото. Усеща се по няколкото спретнати къщурки, подредени градинки и дворчета. Ето малко настроение от оня живот. На мен поне седмица ще ми държи мисълта, че на няколко часа от София има такъв живот. И хубав, и лош, но различен.
Така изглежда една оградка откъм улицата
А така друга
И трета - с място за почивка и летни клюки
01.05.2007 23:48
Определено като обмяна на културен опит е добре, но иначе не би останала там завинаги, нали?
Поздрави fauve-че :)!
02.05.2007 09:18
a i sres6tata s razli4ni hora, sabrani na edno miasto poniakoga e predizvikatelstvo :)))
от: honey
А прасе на въже и аз съм виждал.Най-много ме е шашкало обаче едно прасе което си стоеше кротко до стопанина,докато той си разговаряше с някакъв комшия.Дори не беше вързано с въже.Не знам само дали не се беше научило да лае:-))
Поздрави
02.05.2007 12:08
Джоя
05.05.2007 12:34
сега вече ще бъдеш попроменена а и отношението ти към всичко и всички и ще е в положителен смисъл, уверявам те!