Винаги са ми били чужди. В повечето случаи дори не ги забелязвам. Изповядвам религията на Малкия принц, че истинското е невидимо за очите.
Сигурно и преди ми е минавало през акъла, но чак сега си давам ясна сметка, че всъщност предметите са писма, които непрестанно пишем до себе си. Просто няма форма без съдържание. А в контурите наоколо има толкова много скрити емоции. Стига да се настроим така, че да ги видим.
Целият този поток на съзнанието тръгна от едно малко плюшено мече, което стои на бюрото ми. Върна ме десетина години назад, в един далечен град, под един подобен на днешния дъжд, когато един любим човек ми го подари... Друго време, друг живот. Трябва да изпера мечето.
И се заоглеждам.
Вазата на шкафа в кухнята. Майка ми ми я даде, когато се преместих. Спомням си къде стоеше при наште, дори цветята, които майка ми купуваше. Почти усещам мириса им и уюта. Сигурно не е далече времето, в което ще съжалявам, че не съм го разпознала навреме. Трябва да купя цветя.
Кестените под блока. Като бях малка ги събирахме за вторични суровини. Малко по-късно ми се случваше на свечеряване да замръквам за по-дълго под тях. Преди да си легна ще изляза отново да ги видя.
GSM-ът. Колко разговори, с колко хора. Някои са част от най-хубавите ми моменти в живота. Други – от най-лошите. SMS-ите поне съм ги запазила...
Дисковете с френска музика, синьото свещниче от Велико Търново, чашите за кафе, костенурката, уредбата, нощната лампа, дистанционното, книгата ... Изведнъж се разговориха.
имам няколко предмета, които дори само при спрял поглед за миг върху тях или стискане в шепата ме изпълват...
лека и кестеново спокойна нощ :))!
Аз храня болезнена привързаност понякога към вещите- и то тъкмо заради изложената от теб причина- че ми говорят....
Поздрави, fauve :)*
Много хубаво е написано fauve.
