*            *           *

защото вечер виждам само светлините
                        и може би, че тялото ми е константа,

а пък душата е променлива величина,

затова. . .

. . . обичам толкова контраста

и уродливите му атрибути -

искрата в кривогледия му поглед,

тъгата зад дебелите му лупи,

обичам кривите му нокти, под които

надирът

влиза във зенита,

декември - в стаята със слънце,

луната - в сутрешния автобус,

загърбена любов във празна вечер,

сред мислите за теб - една за друг. . .

Глобална антонимия

нарязва душата на истини.

*         *         *

Привечер,

такава, във която

лятото разрежда тъмнината

и луната

свободата,

красотата

се набръчкват от раздяла,

под звездите

във мечтите

чакаш ли да уловиш чертите

ми във извивките на хоризонта?







 

*    *    *

                  А много са посоките единствено в небето
                      и не свършват

                                                в табелата старинна, до която

                   са издълбали свойте нрави вековете

                   на прежните земи.

                   Пътеводителят блокира сред небето,

                   че крилата

                                  не търсят пътища и в световете

                   на перестите облаци не разпознават

                   значения в откритите следи.

                   Защото

                   на скитащия в небесата му достигат

                   стрелките на сърцето

                   и ориентирът 
                   на няколкото смигащи звезди.

 *                *                *

              Когато понякога просто изчезвам
                 само тяло оставила в твойте ръце,

                 с сетива,

                             разпилени из други простори

                 с неразбиращо,

                 търсещо,

                 чуждо

                 лице,

                 не тъжи.

                 Не тъжи и когато,

                 отново далечна,

                 се докосна по навик до тебе,

                 едва,

                 и в словата ми странни

                                             откриеш залутани

                 прахоляци

                 от нечия

                 звездна

                 страна.

                 Не тъжи и не тръгвай в твойте пътища горди.

                 Да се връщам

                 най-добре ми е само на твойта Земя.






*     *     *

В извивките на няколко дървета,

На две-три къщи и на толкоз улици

Изскочи детството и ме удари с оранжевите си очи –

Неоцветени от мечти и спомени.

Наплю ме после с няколко въпроса

Наместо констатация

И ме остави.

Умрях от срам

Пред себе си

В него.